Образование, Портфолио, Рисуване/уроци, Свободно време и ваканции

За въпроса “Как се рисува това?”

и важността на смелостта, свободата и пленерите.

“Не знам.”

Така отговарям когато някой ме попита “това как да го нарисувам?”. И истината е точно това –  не знам, нямам никаква идея. Знам аз как бих го нарисувала, ама то това брои ли се?

Има една особена възраст, в която децата започват да се страхуват да рисуват, защото излизат от детското невинно удоволствие на рисуването. Тази наслада, която ги изпълва от “откритието” на появяващата се линия върху листа, а по-късно и от запълването с цвят и чистата радост непомрачена от “грижата” дали рисунката е хубава са безкрайно красиви състояния, защото са ненатоварени от мислене.  После детето пораства и се появява “мрачния облак”  – “Tова как да го нарисувам?” “Не стана” “Не мога да рисувам”. Порасналото дете вече търси фотографското наподобяване на света около себе си и когато (разбира се) рисунката не се получи едно към едно с онова, което си е представяло, започва неусетно да се доближава все повече до момента, в който един ден ще спре да рисува.

Често пъти се случва родители да ни споделят – “той много обичаше да рисува, ама нещо стана, може би му омръзна и се отказа”. Това е добрият вариант, има и такива, които обвиняват себе си, че детето е спряло да рисува. 

Истината е, че това е нормален етап в порасването на детето и за човек работещ с деца този етап не е никаква изненада. Обикновено в този момент действително остават онези, които няма сила, способна да ги спре от рисуването, а още по-вероятно  – са имали късмета да работят с всеотдаен преподавател по изкуства, който е съумял да преодолее тази “криза” за фотографското рисуване, предавайки истинската философия на твореца – а именно, че “това се рисува както ти решиш”. И съответно този учител ще даде хъсът и смелостта да цапаме, мацаме, експериментираме, хвърляме, почваме отначало и така нататък – изключително важно поведение за един художник.

В тая посока, винаги се сещам за една приказка  – не помня кой кога ми я разказа за първи път, но бях много впечатлена (после се оказа, че тя била известна и хората я знаят, само аз нещо съм пропуснала.. ) За детето в училище дето трябвало да нарисува къщичка, сещате ли се? Ако искате да я разкажа дайте знак, все ще я намеря как беше в максимално верен разказ…

Та, като изключим уроците за седми клас – които имат много конкретна цел в академичното рисуване (просто такъв формат са решили да използват художествените училища към Министерство на културата), ние винаги, задължително се опитваме да научим “нашите” деца да не се страхуват. Ако сте чели статията ни за портфолито цък със сигурност знаете, че едно от важните неща за твореца е да се научи да не се страхува да “троши” материали.  Ние много добре знаем, че материалите за художници са скъп консуматив, но повярвайте ни с пестене няма да стане. Разбира се, не говорим за това да се хвърлят неизползвани, все още годни бои, но категорично съветваме хартията да е в достатъчно изобилие, задачите за работа да са много, ръцете да са изцапани, а провокациите за умът и въображението с постоянно повдигаща се летва.

Как се постига това? Със смелост. С работа извън ателието. Художникът (извинете, детето не може да е все дете, стремежът му заслужава да го наричаме художник) трябва да бъде експериментатор. Той трябва да може да подлага на изпитание познанията си за перспектива извън стерилното кубче от постановката. Трябва да се постави в ситуация в която да се зашемети от различно поставените покриви на къщите наоколо. Трябва да му е малко неудобно докато рисува, да му се разлее боята, да се разтече акварела, да смеси въглена с вода, пастел да се стопи в ръцете му…. С всичко това десетки листи ще минат през ръцето му за няколко дни. И така трябва. Трябва да усети на живо що е то въздушна перспектива, да се замисли  с какво рисува. Често крам децата да се замислят, че те са илюзионисти. Те боравят с въздух. Пейзажа е красив, мащабен, усещаш полъха само тогава когато в ограниченията на листа побереш онзи многопластов простор…. Ми не е толкова лесно. Досега е рисувал кубче, бутилка, гипсова отливка….

За да се случи това “излизане” от академичното е нужно да се излезе сред природата и да се даде тласък за нестандартното. Да ти хрумне към температа на листа да “лиснеш” малко пясък от този на тротоара, на който си седнал. И е много важно, като тръгне да се разтича акварела да не изпадаш в паника. Сега повече от всякога се вижда, че покрива не е непременно червен, нали? Виждаш колко са изсъхнали и изпръхнали цветовете на керемидите, виждаш, колко мъх се е насадил трайно по тях, осъзнаваш, че са повече охра с английска червена (споко, вашият художник знае за какво говоря) и разбира се бялата къща е всичко друго, но не и бяла…… 

Ами няма как да стане без няколко дни на открито. И ето защо пленерите (или както им казват в художествените гимназии – художествени практики) са най-якото нещо, което може да се случи на един (порасващ) художник. Отделно самите пленери могат да бъдат няколко вида като организация, но за това ще ви разкажа някой друг път (ако ви е интересно де, дайте знак в коментарите)

Та така, заради всичко, което току що ви разказах, тази година решихме да организираме първия си пленер. Той ще се проведе в село Лещен и наред с много рисуване и материали (всичките осигурени от нас между другото) сме предвидили страхотна програма като теми, които да ни занимават.  

Пленерът е подходящ за ученици от 6-7 клас нагоре, та до кандидат-студенти студенти. 

Особено ценно е за онези, които градят портфолио (да не говорим, че сроковете им дишат във врата и скоро трябва да са готови с изпращането), но не са готови хич и изпадат в ужас какво да сложат.

Накратко – пленера е велико нещо, ако искате да се запишете, попълнете тази форма тук.

П.с: Не, не обещаваме, че ще има кончета и този път. Но в с. Лещен има много крави – красиви, свободни, идеални за бързи скици 🙂

12910cookie-checkЗа въпроса “Как се рисува това?”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *